Къде е границата за Кристияна?
..."на това му се казва характер. С него се раждаш - с него си умираш. И цял живот си го демонстрираш, навсякъде и във всякакви условия"...
..."За това ви питам, къде е "границата" между чисто човешката ни съпричастност към "либийската сестра" и чисто трезвата ни оценка за един човек?"...
Малко повече за характера ... и ... по-малко за Кристияна...
Относно характера: За него има различни работни хипотези. Едната, напр. ,си задава въпроса - дали, при раждането си, детето е като чист бял лист хартия , на който, Животът, вае и оформя качествата на характера му - и сами си отговарят утвърдително - да, точно така е; т.е., те не приемат унаследяването на качества от някакъв вече предварително съществуващ генофонд. Други считат, че той, характерът, е само наследствен и като такъв, е константна величина. Какъвто се раждаш – с добър, или с лош характер, роден от Х и от У – такъв си умираш; няма място за промяна (всякакви напъни за облагородяване на даден чешит чрез книги , изкуство, и т. н. методи, са напразни). Трети, по наблюдателни хора, приемат наследствеността, но допускат, че освен от наследствеността (гените), той се определя и от условията, в които се развива човешкото същество. Т. е. – ти проявяваш в живота си определени качества, понеже си роден от Х и от У, които са такива и онакива (и затова, и ти , като крушата, не падаш по-далеч от дървото), като допълват още – да, ама, ако си роден от Х и от У, а пък си отгледан от М и от Т, тогава условията ти се сменят – и ти можеш да развиеш в живота си качества, подобни на тези на приемните ти родители, да заприличаш на М и на Т ( а да не проявиш рождените си качества, наследени по кръвен път от Х и от У)... Тук вече има светлинка в тунела – не всичко е предопределено, слава Богу – допуска се вече идеята за промяна на характера - като реална... Сега – съвсем друг е въпросът – с каква скорост и в каква посока е тази промяна – еволюция (нагоре, т.е. облагородяване), или инволюция (надолу, деградация на човека). Наблюдаваме и двата процеса. Всеки от нас , в живота си, е бил свидетел и на двата процеса: хора, които се издигат по моралната скала - от престъпници стават герои (това е само условно) и хора, които се сриват морално, след като са имали преди това някакво добро ниво... ( И литературата – като огледало на живота, изобилства с подобни примери)...Т. е. тази идея по презумпция приема, че - за всички хора - действа Законът на промяната - за тях настъпват други времена и други случаи – защото всичко на Земята е подвластно на тях - на времето и на случая... (За протокола само - и най-вече за оптимистите, искам само да уточня, без да се занимавам повече с нея, че теоретично съществува – отлично обоснована – и още една идея за характера, и тя е - че дори и тогава, когато наблюдаваме инволюция ( деградиране ), то тя е строго необходим етап в рамките на общата, глобална еволюция на даден индивид, но дебело подчертавам - това е само за напреднали „мислячи”, с разширено съзнание и е недостъпна за обикновения, нетрениран, ум, бродещ в лабиринта на живота си, каквото и да значи това; т.е. малките умове, респ. малките никове, да се въздържат от коментар, докато порастнат, ако обичат).
Има различни характери... Спектърът е пълен; празна ниша няма... Само това срещаме в живота си – характери... Обаче как да се оправим в тази гъста мъгла; как да живеем спокойно с толкова „противни” характерчета до себе си и какво да мислим за притежателите им? Как да отговорим на поставения въпрос, с повишена трудност – „Къде е "границата" между чисто човешката ни съпричастност към "либийската сестра" и чисто трезвата ни оценка за един човек?” Защото интуицията ни подсказва, че тази задача не може да се реши по метода на просто тройно правило; тук е нужно нещо повече от обикновеното заклеймяване на пиянските изцепки на една освободена до бруталност, в поведението си, жена... Интуицията ни подсказва, че наистина има и съпричастност, има и разбиране, има милост , с една дума – има граница, която разделя два компонента, на - на пръв поглед монолитното ни становище...Защо е така?
Характерът - не е лесна работа – нито да го търпиш, нито да го изградиш, нито да го дефинираш... Защото това не е нещо материално – не можеш да го видиш с очи, да го пипнеш с ръце и да го зашлевиш даже не можеш – искам да кажа – самия характер да зашлевиш, а не човека, който го носи... А пък нуждата ни налага да говорим за него и даже да го изследваме, защото сме любопитни...Още отсега - запомнете това, моля, това е принцип в етиката – зашлевява се характера, а не се зашлевява човека, неговия притежател... Защото в известен смисъл, човекът даже е „жертва” на характера си... Ще видите, че е така, когато тази тема ви заинтересува...
Различни неща са те – човекът и характерът (му). Човекът, като такъв - е едно нещо , той е базата, ядрото, носещата част, основата, константата, а характерът му е съвсем друго нещо; характерът е променливата, временната част, това е само надстройката, многопластовата надстройка...Груба грешка е да се смесват... (Проблемът ни е – че ние всичко смесваме , когато нямаме развито чувство за различаване и наистина не знаем какво и как да мислим правилно. Нямаме хигиена на мисленето... Да, има и такава дисциплина, Кокич... За да се правим на умни, повтаряме само папагалски заучени, на ученическо ниво, материалистически фрази. И лошо няма, но материалното е само половината от истината. Четете квантова физика, братя – това е за материалистите - скептици!).
Човекът, разглеждан в истинското му, вътрешноприсъщо амплоа – като база, която е дух, е нещо сакрално ( означава свещено; макар че тази дума „сакрал”много се изтърка покрай хрумките на Божидара и вече изгуби истинското си значение, жалко!); сакралното е в групата на вечните неща, които са константни и чисти; за тях не се говори под път и над път, за да не се изцапат... Затова са скрити, за да се опазят чисти... С което искам, накратко да кажа, че у всеки човек, без никакво изключение , дори и у Сульо, и дори у Пульо, има едно вътрешно ядро, което е свещено и чисто! Това ядро е най-мощната съставна част на човека, независимо, че е нематериална, но точно тя е основополагащата, базисната... От нея произхожда интуицията... Сега – друг е въпросът - защо след като е най-важната и най-мощната част, и при това е свещена и чиста – не се изявява именно тя, а сме свидетели на такива „човешки” изяви , че чак ни се отщява да се наричаме хора... Това няма да ви го кажа, то е Тайна , но – си го пише в литературата, четете, много е интересно; само ще поясня, че ХАРАКТЕРЪТ е в основата на този парадокс... Засега, виждаме, че нашият същински човек (духът) не се изявява пряко, при болшинството от хората на Земята. Най-общо казано – това е - защото не му е дошло времето и няма подходящи случаи... Изявява се характерът на човека – временната, преходната част... Той, характерът ( надстройката) се бие в гърдите и се пъчи, заглушавайки същинския човек... Та значи, приехме - само за удобство, т. е. условно, с практичната цел – отговаряне на въпрос с повишена трудност , да разделим хомо сапиенса на две части – същински човек (база – тя не се променя) и характер (надстройка – променя се).
(Божке, квантовите физици ще ме заколят заради това разделяне, но те пък не влизат в този форум, защото са сериозни хора. А ние тук се забавляваме, затова е позволено да привнасяме към строго научните неща - наши си работни понятия, с които да разберем по-лесничко духовните неща и които - наистина тъпички понятия - на по-късен етап – просто ще изтрием - като отживели времето си и непотребни!)
Съжалявам за пространните обяснения, но наистина няма по-кратък начин да се преведат духовните, нематериални истини, които са невидими за окото - на прост човешки език и да бъдат записани с букви. Това е работа, многократно по-сложна от превода, макар че е нещо подобно... Та - споко - този чаршаф е предназначен за едва два процента от всички, четящи във форума. Те си знаят кои са... Останалите – моля, потърсете други теми и други автори във форума, вместо да ми пишете изнервени отговори.
И така – ние вече сме готови с отговор на зададения въпрос –
„чисто човешката ни съпричастност към "либийската сестра"
е насочена към нейната база, към нейния дух, т. е. към истинския човек у нея, защото този неин вътрешен базисен човек е в перманентна връзка с нашия собствен вътрешен базисен човек( говоря за духа, у всеки един от нас)... Те са от една порода... Чисти и възвишени... Това ни го казва собствената ни интуиция, затова е тази „ чисто човешка съпричастност” към Кристияна; произходът на съпричастността е интуитивен и се корени в общността...
Обаче, не така стои въпросът, когато се обърнем към временната част, към надстройката, към чисто личното у Кристияна, към към характера, който тя ни предлага в този момент (и в този конкретен случай) и затова натам, и само към характера й, е насочено неодобрението, респ. „ чисто трезвата ни оценка за един човек” ( разбирай го – характер – по-нагоре се условихме за това)...
|
